Иван Гранитски: Алек Попов - пътешественик в магичните селения на българската душевност
Член-кор. Иван Гранитски
IN MEMORIAM
Още една бяла лястовица отлетя от дървото на българската литература. Твърде рано си отидоха от пустата и печална земя неколцина белетристи, чиито гений обещаваше блестящо развиване. Иде тирада за такива майстори на описа, новелата и романа като Валентин Пламенов и Румен Балабанов, Димитър Яръмов и Георги Марковски, Виктор Пасков и Красимир Дамянов, Христо Карастоянов и Алек Попов. Техните художествени светове привличаха освен с умеенето да уловят съответните предавания на епохата, само че и с упоритото им дълбаене в рудниците на българското слово, откъдето те извличаха, съхраняваха и развиваха невероятните пластически благоприятни условия на българския език.
Сега, когато и следващият надарен, и за жалост прекомерно млад създател като Алек Попов, отпътува към страната на безконечните сънища, виждаме по какъв начин доста обеднява панорамата на актуалната българска белетристика. Макар, че Алек Попов е създател на редица книги с новели, разкази и романи, някои от които като „ Мисия Лондон “ неведнъж преиздавани, и въпреки че той сътвори своята истинска и неповторима по блестящите си внушения белетристична галактика, не можем да се освободим от чувството, че той занапред щеше да ни сервира нови ярки и завладяващи произведения.
Неведнъж в наши диалози, когато подготвяхме за издаване сборника му с разкази и новели „ Митология на прехода “ (2006), „ Черната кутия “ (2007) и романа „ Мисия Лондон “ (2007), той развиваше своята художествено-пластическа философия – същинският публицист би трябвало цялостен живот да се труди непосилен на „ равнищата на езика “. Само упоритите и непрекъснати старания на създателя да се вглъби в езиковата галактика на българския нравствен космос може да му разреши да реализира истински внушения и да усети пулса на съответното време.
И в житейската си процедура, и в творчеството си, Алек Попов споделяше разбирането, че основната задача на мислещия човек е да се опита да разбере и схване, както възприема и самия себе си, своя близък. От една страна демонстрирайки гения си за психическа дисекция на облиците на героите си, той постоянно беше подигравателен, а от време на време дори сардонично-гротесков. И все пак в тази подигравка или словесна подигравка отсъстваше крайното отричане. Образът даже на най-големия изверг в никакъв случай не е черно-бял, ни убеждаваше белетристът Алек Попов. Човекът има толкоз комплицирано устройство и духовна конституция, че той е формиран и от безчет доста нюанси, оттенъци, полутонове, обертонове…
Майстор на разгръщането на фабулата, на увлекателния жив и еластичен сюжет, Алек Попов освен иронизираше някои от своите облици, само че им състрадаваше, опитваше се да прозре и най-скритите претекстове на техните дейности. Това изяснява странното комбиниране на парадокса, гротеската с лиричното отклоняване, надали не сантименталното обрисуване на типажите в неговите произведения. Именно тъй като като белетрист той осъзнаваше, че обобщенията, полярните оценки са вероятни в областта на концепциите, само че при художествените облици самостоятелната специфичност на героите с техните от време на време неразбираеми, причудливи, безредни, прочувствени и прочие дейности, водят до безпределно разнообразие.
Дори в романа – гротеска „ Мисия Лондон “ Алек Попов не си позволяваше да обобщава и типологизира, а единствено елегантно да шаржира някои от своите герои, които на процедура са елементарни мошеници и негодници, промъкнали се на високи дипломатически постове. В едно свое изявление Алек Попов дори непосредствено споделя във връзка романа си „ Мисия Лондон “, че не толкоз националната логика на психиката движи упоменатите шаржирани облици на негодници, колкото поле за тяхното развихряне основава „ колониалния нрав на родната администрация “.
Като едно учудено дете, ненаситно за нови, и нови знания, Алек Попов конструираше своите разкази, новели, романи и в хода на основаването на съответната творба от време на време дори се изненадваше от неочакваните криволици на сюжета, от спонтанната смяна на първичния проект и план. Но това също е белег на същинския гений – писателят би трябвало да следва на първо място своята художествена вътрешен глас, а не някакви предпоставени схеми, в случай че желае да сътвори живи и увлекателни облици.
Алек Попов с главните си произведения го постигаше. И даже когато някои негови недоброжелатели, или напряко казано завистници, се опитваха да го огорчат или да оспорят внушенията му, той реагираше умерено, убеден, че текстът в последна сметка има към този момент собствен личен, независим живот и може да пази самичък себе си.
И по тази причина той беше съперник на просташката самореклама и на робуването на по този начин преходните литературни моди, особено за някои многоглаголиви, само че посредствени негови сътрудници, които изпълваха публичното пространство с нетърпимо инфлуенсърско крякане и по този метод убиваха класическия книжовен усет, ясно построения през годините живописен аршин и йерархията на същинските естетико-художествени стойности.
Въпреки че артистичната, умна и надарена персона Алек Попов ни напусна, неговото слово остава да живее, както основаното от упоменатите първоначално създатели като Виктор Пасков, Христо Карастоянов, Красимир Дамянов, Валентин Пламенов. Нека се надяваме, че идващите български генерации ще четат и препрочитат неговите текстове, които са заредени с простодушен комизъм, блестяща подигравка и психически проникновения, поднесени в увлекателни и завладяващи сюжети.
